Ах, тази Родопа!

21/6/2017

Благодаря!
История за едно приключение с колела из древните Родопи.
Тръгваме с влака, натоварили сме колелата. Маршрутът ни започва от Велинград и стига... до където стигнем. Посоката е югозапад. Място за импровизации има.

Да си вземеш шапката и да хванеш пътя...

За пръв път пътувам така- с колело, дисаги и раница. Предизвикателство е за тялото и най-вече за ума, който се опитва да ти изиграе най-различни номера. Особенно по баирите.
Чистата, дива природа започва да прониква в цялото ти тяло и да изхвърля ненужните неща. които си събирал с години. Тялото започва да кипи от живот, умът да се изчиства и погледът става все по-бистър. С всяка капчица пот, проляна по баирите, осъзнаваш как ти се случва нещо безценно, нещо неописуемо. Усещаш как започваш да се доближаваш все повече до реалната ти същност, която нормално е прикрита под шума на колите, маските на обществото и очакванията на близките.
Ставаш сутрин и тръгваш с колелото и приятеля до теб. Неизвестното предстои. Изненади има. Чувстваш се жив, толкова жив...
Стига толкова от мен- Криси, сега давам думата на моя спътник Еди, който ще ви разведе с думи, а аз със снимки на това незабравимо пътешествие.

“Да прекосиш Родопите” звучеше като нещо мистично, нещо далечно, непознато. Една мечта за едно пътешествие.
Направихме маршрут, стегнахме колелата, купихме провизии и ето ни на Подуене, първи перон. Чакаме влака за Септември, а на гарата всички часовници са спряли на 18:20ч.
Прекачихме се на теснолинейката. Влак от приказките, в който можеш да си изпушиш една сладка цигарка между вагоните и да те вее вятъра в косите. Бавно, поклащайки морни снага по тесните релси, завой след завой, навлизахме в Родопите.

Ето го и него - Велинград - първата точка от нашия маршрут. Не знаехме дали въобще ще можем да въртим предалите с толкова багаж върху багажниците, но жаждата за приключение и откривателствуване ни дърпаше като кукли на конци. Минахме през центъра, пихме по кафе.

Въоръжени с GPS, карта и усмивки напуснахме балнео-столицата. Въртяхме педалите към язовир Голям Беглик. Прогнозата за дъжд не ни впечатли и това беше първият урок, който научихме. Слаб дъжд заръмя, после по-силен, та се скрихме в една беседка. Зачука ни градушка след първия час от нашето пътешествие. Град, гръмотевици и черен път, който стана на река, ни навряха под едно дърво с надежда, че този ад скоро ще свърши. Да знаете, много боли, когато ледените топчета на града удрят по ноктите. След около половин час продължихме по пътя нагоре под дъжда, града беше спрял. Мокри, както никога не ни се е вярвало, че ще бъдем, намерихме една барака и човек, който ни махаше от далеч. Светльо.

Влизайте, сега ще напаля печката да се стоплите.
Дай аз да я запаля. - викам.
Тя не те познава бе нашия - отвърна ми той и от тогава за него станах “нашия”.

Две нощи спахме, сушихме дрехи, телефони, киндъли и слушахме ловджийски истории. Пихме ракия, гледахме телевизия. В страната беше обявен жълт код и това ни поставяше на гости при Светльо. От утре времето ще се изясни и стабилизира - казаха по телевизора - стар Сони Тринитрон, което беше и нашият сигнал да стягаме багажа.

Дълги баири до Беглика огъвахме, дълбоки локви газихме, дъждобрани обличахме, събличахме и така цял ден. Не видяхме никой през целия ден, докато от гората около язовира не изскочи Пешо Маринов - съученик от първи клас. Събрахме се заедно около техния скромен огън от мокри дърва. Тези дни много огньове от мокри дърва палихме. Научихме, че и Адам е българин и си легнахме. Ето и логическата връзка - Адам на обратно е Мада и тук идва връзката и с МАДАрския конник.
Изчакахме още една поредица с дъждове на Чатъма. Пак сушихме телефони и какво ли още не. Цепихме дърва, боядисвахме къща и карахме каяк на зиг-заг, защото така можем.

Широка поляна. Стигнахме късно, по залез. Започвахме все повече да се отпускаме в ритъма на пътуването. Разпускахме леко и своите софийски душици по баирите. Все по рядко гледхме GPSа и картата, защото се сблъскахме с непроходима пътека след сеч. Гората изглеждаше все едно е минал тазманийският дявол от онова анимационно филмче. Пътеката беше непроходима от отсечени, разпиляни и зарязани дървета. Бутахме, но не напредвахме. От тогава нямаше път, за който да не сме питали месните хора какво е състоянието му. Така стигнахме до Реджеп от село Змеица, който знае всяка пътека, всяко растение. Взе да ни обяснява къде да минем за съседното село. И от много обяснения накрая вика - Абе, аз ще дойда сутринта и ще ви заведа. Донесе ни закуска и ни преведе през билото до село Чала. Знаеше всяко растение как се бере, суши, готви. От плода, листата или корена дали се прави илач, отвара или просто се яде, а може и тинктура. Видяхме следи от мечка, която след негово пояснение разбрахме, че си има малки мечета. От тогава се чуваме редовно по телефона. Сега прави палатков лагер.

Чала. Село, което никога няма да забравим. Издигнато високо над всичко останало. Село, стоящо върху целите Родопи. Там се запознахме с първата вело-туристка посетила Чала - Швейцарката Кристи. Занимаваща се с радиестезия попитала един ден махалото, къде е най-добре за нея да живее и то й показало България и село Чала. Тя стегнала колелото и от Швейцария до Чала стигнала за 11 месеца. Предложила на един от селяните да му плати, за да си ремонтира къщата, а в замяна тя да ходи един път годишно за няколко месеца у тях на гости. Така и станало. Сега тя пасе кравите в Чала, пие Ариана Радлер и се вози на родното БДЖ. Почти всяко лято е там. Като разбрахме, че са прибрали овчарските кучета и бурята отмина яхнахме “кончетата”

До Тешел са 14км спускане, ама такова спускане, което се помни цял живот. Вятърът фучи в ушите, гумите жужат, а колелото се залепва за асфалта, лягаш в завоите, а очите сълзят от насрещния въздушен напор.
От Тешел до Чаирските езера бутахме цял ден по чакълиран път, виещ се покрай река Чаир дере. Бутахме, а слънцето безмилостно жареше. Бутахме и очите ни сълзяха от потта, която се стичаше по челото. Бутахме, а дръжките на колелото бяха мокри, хлъзгаха се. Бутахме и едвам дишахме. Такъв баир, че ти байганясва, чудиш се сърцето и далака дали ще издържат. Целият този зор беше награден с домашно овче кисело мляко със сладко от боровинки в хижата. Незабравимо!

Пътя към Мугла - кълдъръм, чакъл и необятни гледки, в които според Реджеп има най-много мечки от целите Родопи. В Мугла си спомнихме играта Кюс, която само там се играе. На сутринта една жена ни донесе кафе и вафла. Много мило!

От Мугла до Смолян има около 20км спускане, толкова бързо стигнахме, че Криси попита една жена в началото на града - Кое е това село? - Смолян - отговаря, а на Криси не й се вярва и вика - Да бе! ха-ха-ха Сядаме в ресторант! И ни носят чушки бюрек. - Ама чакайте, ние не сме поръчвали. - Знам, прекъсна ни сервитьорката. Един човек, който иска да остане анонимен ви черпи.
Качихме се и на Снежанка. В Пампорово изчакахме още едно влошаване на времето. Забавлявахме се с наши приятели.
Когато пътуваш с колело можеш да усетиш неща, които с кола няма как. Много осезаемо се усеща кой асфалт колко топлина излъчва. Чакълът е най-щадящ. Първите капки на дъжда, звука с който се сблъскват със земята. Шума на дъжда. Първо става влажно, после мокро и накрая хладно, после яхваш колелото и продължаваш. Усещаш вятъра, силен или слаб, насрещен или гръбен. По платното има толкова много части на коли, че никога не сме си давали сметка: изпаднали болтове, тасове, скъсани ремъци, тампони. Като се движиш и се чуват животинки шаващи отстрани в тревата. Можеш да се вслушаш как мантинелата пука нагрявана от слънцето и как пука като изстива вечер. Много хора ти махат и те поздравяват. Най-много махат трактористите, сигурно защото се движат бавно и им е скучно. Махаш си с работниците по полето.
Всички са сърдечни. И ние и те.