Хвърчащите

Понякога, когато милите очи на някой човечец решат да ме попитат за какво мечтая...

 
Понякога, когато милите очи на някои човечец решат да ме попитат за какво мечтая, се сещам за една далечна моя мечта детска. Тя е толкова далечна, че дори не си спомням как изглеждам или къде живея. Но споменът за тази мечта е още жив и ясен в мен. Това е мечтата ми да летя. Да летя със своето тяло. Само с него и нищо друго! 
Досега съм летяла със самолет, като повечето хора от модерния свят, с хеликоптер над невероятните скали на Гранд Каниона и с бънджи (ако това може да се счита за летене, въпреки че по-скоро спада към графата падане, но все пак си е някакъв опит за свободно реене в пространството). 

През последните няколко години, имах шансове да летя с парапланер, но все ми се изплъзваше поради една или друга причина. Тази пролет прекарах един уикенд с тези- хвърчащите хора. Аз не летях с тях, но за сметка на това  усещах порива на вятъра и как той сменя посоката си. Изчаквах с летците, по откритите връхчета, поривите да станат подходящи за излитане и ги изпращах ги със снимка.

За да летиш ти е нужен хубав открит връх. Това носи със себе си и невероятни за очите гледки и възможноста да бъдеш сред природата. Печем се на слънцето, бера мащерка и наблюдавам вълнението на летците, когато вятъра се обръща, спира или започва наново да духа. Чака се подходящият момент. Понякога изпитвам такова вълнение, сякаш и аз ще взема да литна с тях.

Споделям с вас тези снимки, както хвърчащите споделиха с мен тези мигове. Усещането е прекрасно, дори и наблюдавано само от земя. Може би някои ден ще успея да споделя в картинки как е и от въздуха ;) Засега ще си остана да летя с мечтите.