Планините се бяха разлели във всички посоки. От време на време се появяваше по някое малко селце, което да ни срещне с обикновените сърцати хора на Родопа. Беше времето на Еньовските празници, а ние бяхме наблизо и затова се отправихме посока юг. Празненства, ритуали, гозби, ръкоделници, хора - всички празнуват в поредица от няколко села, повече от една седмица. По пътя, минахме през малкото китно селце Кошница. Там една мила жена ни приюти да пренощуваме във вече неизползващата се плевня. Интерсно е, че когато разговаряш с тези хора, повечето, от които без образование, те могат да ти споделят такива мъдрости и истини за живота, които едва ли ще чуеш в училище или университета. В същото време хората са толкова отворени и искренни, че щом ги попиташ, веднага ще ти кажат какво им се случва в живота- и най-хубавите, и най-лошите неща. Ще ти ги споделят по начин, все едно ги познаваш от години, а ти туко що си ги срещнал. Толкова искренни разговори, трудно дори можеш да водиш с приятелите от града. И някакси, тези люде, ти напомнят за това че си човек и че там някъде скрито в гърдите имаш сърце. И още повече- че всички ние сме хора със сърца! На сутринта, след опита в плевнята и наб;юдаването на светещото със звезди нощно небе, естествено лепим гума, с цел подобряване на лични рекорди:) и хващаме пътя към Горна Арда. По пътя минаваме и през Могилица, където ни научиха как се багри естествено вълна, показаха ни традиционни носии и как да плетем цвете на една кука. На една поляна над хълмовете на Горна Арда, се бяха събрали хора от цяла България. Започваше ритуалът за брането на лечебни билки. Вечерта преди Еньовден дамите събирахме маргаритки, които сплетохме в красиви венчета, а за вечерта ги бяхме оставили да висят на клонка от дърво, за да събират светлината на звездите. Всички жени бяха облечени в красиви бели одежди и съчетани с гледката към планината беше неописуемо красива картина. Повече за ритуала, които се състоя ще ви разкажа в следващия пост, за да не се отклоняваме много от нашето вело пътешествие. След брането на билки яхнахме колелата и се спуснахме към Смилян. Още в самото начоло на Арда, пътят беше препречен с коли, за да неможе да се минава. Не че не можехме да заобиколим с колелата, но това, което заварихме на площада не беше за изпускане. Няколко метра маси наредени с гозби от местните баби. Имаше всичко, което можете да си представите. Напълнихме тумбаците, задоволили лакомството си и потеглихме отново. Когато караме из планините, храната, която ядем е доста ограничена и еднообразна. Та повярваите ми, бяхме лакоми:) Евала на бабите! Стигнахме Рудозем, не защото ни беше в плана, а защото там най-близо има Еконт, а ние чакахме важна пратка. Батерията бях забравил в Пампорово и се намери добър човек, който отиде до Смолян, за да я изпрати. Беше Събота и Еконта беше затворил, което означаваше, че трябва да стоим до понеделник. В пенсионерския клуб разбрахме къде живее служителят на логистичната компания и ето ни пред тях. Влезе ни в положението и отидохме заедно да отключи офиса. Върнах си батерията, но следваше да намерим място за спане. Къде, къде? Тук-там, докато не видяхме минарето на джамията. Вярващите не биха ни оставили без подслон ни напяваше пътешественическият ни дух и ето ни на разговор с имама.
Речено - сторено вечерта бяхме на една маса на сладки приказки, дробчета и агнешка супа и заря. Криси беше при жените, Еди при мъжете. Спахме в хотелската част, която беше в строеж. Нямаше как да станем в 4 сутринта за празника. Бяхме много изморени. Но се събудихме с оставени до нас подаръци. Честит Байрам си казахме и потеглихме по пътя. В Баните естествено се къпахме в минерален басейн, изпрахме дрехите и “като къпани” спахме под касите на градския басейн. Лепенето на гума стана ритуал, една медитация. В началото като видиш меката гума си викаш “пак ли бе?”, “за кой път?”, “защо точно сега?”. След първите няколко операции тези кахъри изчезват и без емоция спираш, вадиш лепенките, ако има наоколо селяни изслушваш съветите им, обръщаш колелото, сваляш гумата, махаш вътрешната, намираш чешма, вир, кофа, локва, тенджера, топиш, локализираш мястото изпускащо мехури, подсушаваш, избираш според дупката моментни или лепенки с лепило, шкуриш, лепиш, помпаш, проверяваш надеждността на лепенката, обуваш вътрешната във външната гума, монтираш, помпаш, изправяш колелото и прибираш помпата. Всеки път тази поредица се случваше все по-спокойно, все по-смирено, каквато беше и природата около нас. По пътя към Вишнево бутахме по един черен път, жесток баир, на който разработихме системата - бутаме двамата първо едното колело, после се връщаме и бутаме второто, иначе няма изкачване. Изгубихме се, намерихме се и така до селото. Минавахме махали забравени от онзи горе. Махали, в които хората живеят в каменни къщи, почти порутени, няма улици, дори черен път. По обраслите пътечки се разхождат крави и тук-там се подава някой човек изглеждащ като дошъл от друга вселена. Усеща се такова спокойствие, че можеш да почувстваш вселенския мир, да го вдишаш с дъха си. Тишина. Спахме до една чешма. Прахме и пихме ракия номер едно в България. Ето го и него - язовир Кърджали в цялата си прелест. Разгърнал синята си рокля по родопските баири, кротко хванал за ръка своя брат - Студен кладенец. В Сухово спряхме за сладолед. Еди изяде своя и започна да си играе с дървената клечка. Един на съседната маса извика - Вземи си още един! - Не искам - отсече Еди. - Но, като пише на клечката “бонус” ти дават един безплатен. Прекрасно, зарадва се и влезе в магазина. Е, след втория нямаше трети :) Моста между село Сухово и Дъждовница ти остава чувство, че си някъде в дивия изток, което беше донякъде така. После дойде негова милост МАКАДАМА. Между моста и Дъждовница пътя е макадам. Демек не е нито черен, нито чакълиран. Посипан с камъни с размера на картоф, не валирани. Буташ, а колелото подскача, кормилото се тресе наляво, надясно. Край няма. Слънцето пече, жълт код е в цялата страната. Жега! Краката ти поддават на всяка крачка, стъпването е несигурно. Усилията да буташ колело по макадам на пустинна жега - няма по-голямо удоволствие! M-M-M, I’m lovin’ it! Минаването през това мъчение беше наградено с локумени вафли в хоремага в Дъждовница и обилен обяд на брега на язовира в понтонен ресторант. По пътя срещахме приятели от най-различен вид. Понякога това бяха няколко мушички, които кръжаха около главата на велосипедиста и се движеха с него, понякога беше ято с яростни комари (етеричното масло от лавандула много помага!), понякога някоя сърна да прекоси пътя ни, сокол да кражи свободен над нас или някоя костенурка да се тътри бавно и славно по пътя, сякаш няма за къде да бърза и живота е вечен. Стигнахме Летовник. Намерихме хостела направен от един англичанин, който закупил училищната сграда на селото и за 10 години с помощта на над 500 доброволци я превърнал в най-психаделичното място, в което може човек да отседне. Играхме билярд, ядохме най-уникалната закуска с домашни продукти на света и спахме в легло с балдахин, като от приказките. Това си беше пълен лукс с нотки на спиритуализъм, трансцеденталност и хипи вълни. Много селяни по пътя ни споменаваха с умиление социализма и делата на Тодор Живков. Бих казал, че те си живеят в спомени за онзи режим и все още не могат да се адаптират към сегашния. Това се случи и в село Соколци и Лисиците. До тях не стига път, няма коли. Един човек ни срещна на обраслата пътека до чешмата. Подпрял се на дървено бастунче вика:
Карахме към Маджарово. Искахме да видим и лешоядите. Така замръкнахме в село Долни Главанак. На Криси и беше лошо, легна на една пейка, а Еди отиде да търси подслон. По принцип няма проблем да се спи навън, но в това село се случваше невиждано събитие. Беше тъмно. Уличните лампи едвам осветяваха улицата, а в сумрака се виждаха много хора, кръжащи около срещуположните магазини като оси около кошер. Бяха цигани. Дървосекачи. Преди няколко часа им бяха дали надницата. Всички пияни, а около тях се мотаят коне и каруци. Гледаха ме като чакали, а аз се ометох и започнах да търся някоя къща, в която все още има живот да моля за подслон. Намерих. За първи път ми се случва да почукам на нечий дом за подслон. Исках в двора да си опънем шалтетата, нищо повече. Просто да сме зад оградата. Поканиха ни на вечеря. Майка с децата си, а децата със семействата си. Бягаха от жегите в Маджарово при старата. Беше жълт код отново в цялата страна. Говорихме до късно, после легнахме. На сутринта Криси се чувстваше по-добре и продължихме към лешоядите. Обядвахме в Маджарово и там разработихме друга схема - в жегите карахме един час сутрин и един час вечер. Където замръкнем спим. А през останалото време седяхме в някой хоремаг и си говорихме с месните хора. Пихме бира и се забавлявахме. Чухме небивали истории, лични драми, вицове и легенди. Както гласи поговорката “В Рим прави като римляните” ние направихме каквото правят в Маджарово в нечовешките жеги. Отиват до реката. Студената вода е спасението за всички, дори и за кравите. Всички са вътре. Напомня на Ганг. Заради жегите стигнахме само до съседното село Бориславци. В селото живеят бивши миньори, а един адвокат е направил музей в къщата си. В него видяхме черно-бели снимки на камили, които носят камъните от рудника в Маджарово. В началото с 30 камили са изнасяли рудата, обясни ни бащата адвоката, бивш миньор. Говорихме си с шампиона по пехливански борби, който е над 70 години, но показа на Еди една хватка, на която той не й помни името. Там разбрахме също, че Бин Ладен е живял в Сърница. Стана късно и по новата ни схема започнахме вечерното въртене. Замръкнахме точно на стената на язовир Ивайловград. Охраняван обект, през нощта малко страшно изглежда тази стена огряна от жълти лампи. Спряхме там и излезе охраната, Еди вече си знаеше репликите и ето ни на вечеря, на една маса с охраната. Много мили хора, за което искрено им благодарим. По тяхна препоръка си купихме тахан от таханчийницата в града. Отново имаше прогноза за преминаващ фронт с дъжд и решихме да спим “на градско”. Прахме, но този път в пералня, къпахме се. Абе лукс! Нямахме търпение да дойде следващият ден - предстоеше ни преминаване на граница с колело. Гърция преминахме за един ден. Около 40км карахме сред гръцките слънчогледи. За първи път от почти месец въртяхме педалите по равно! Не ни се вярваше как точно на границата свършват баирите и започва равнина. Влизаме в Одрин! Ядохме дюнери, сладолед, марципан. Пихме чай и турско кафе. Следващата вечер спахме в един ресторант за сватби и банкети извън Лозенград, а през деня беше най-драматичното каране с насрещен вятър - въртиш а почти не се придвижваш. В ресторанта за сватби, които всъщност представляваше големи шатри опънати в полето с наредени маси под тях, ни гостиха с топла вечеря и вкусни курабиики. Луната, толкова ярка и почти пълна, осветяваше всичко наоколо, а украсата от лилави воали нежно се люшкаше от вятъра. Чувстваш мир, спокоиствие. След проверка на маршрута за следващия ден си готов да им се отдадеш в блажен сън. Най-хубавото на Турция беше, че когато минаваш през селата, хората от магазините и кафетата те викат и ти махат с жест “ела”. На повечето покани се отзовахме и ни черпиха чай и вода, а на едно място ни подариха краставици и кайсии. Вече виждахме полите на Странджа. Започна отново изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане докато не стигнахме родината. В Малко Търново бяхме по обяд. Обядвахме в кръчмата, където срещнахме един агент, за който след малко ще разкажем и след това спахме като заклани в градския парк. Опънахме си шалтетата и отпрахме 3 часа следобедна дрямка. Дейвид, така се казва човекът, който попита сервитьора:
На сутринта закусихме и поехме по нашият път към морето. Черен път по поречието на Велека за два дни ни отведе право на брега при Ахтопол. Чувствахме се като в рая. Толкова зелено беше навсякъде, като в джунгла. Зелено и диво! И в един момент, ах този момент, никога няма да забравим, пред нас се появи тази магия, която наричаме море. Спряхме и се потопихме в спокойствието на безкрайността. Поемахме дъха на този момент, така знаменит за нашето приключение. Последна точка от маршрута ни. Толкова бяхме щастливи! Успяхме! На морето празнувахме рожденият ден на Еди, Криси му подари най-прекрасният подарък, беше го замислила и направила по време на пътешествието. Направи най-вкусната торта на света за него. Заключение няма да пишем, тъй като това не е краят. Пътешествия ще има още, а нещата, които човек научава за себе си, света, вселената, живота и човека до него в едно такова изживяване не могат да се напишат, обяснят или споделят. Те се усещат! Пожелаваме си щастието, което изпитахме да е с нас, да не ни напуска, за да можем да го разпръскваме навред. Обичайте се! И откривателствувайте! Още снимки можете да разгледате в герията:
0 Comments
Leave a Reply. |
AuthorBorn in Bulgaria, but gave my hearth to the World. Music:
Flying Nomads |